понеделник, 9 март 2015 г.

За изпуснатите моменти и първите неща

   Аз съм от тези хора, които ревностно държат на личното си пространство, рядко допускат хора в него и като че ли много малко са нещата, които доброволно бих позволила да го нарушат. Напоследък все по-често започнах да си мисля дали това, което определяме като лично пространство е всъщност такова, при все че сме склонни да допускаме определени хора да преминават твърде свободно през него, а твърдим, че поставяме строги граници? И още, дали поставяйки се сами зад границите на личното си пространство не изпускаме моменти, не пропускаме първите неща, които никога няма да бъдат отново първи, дори и да се повторят? 
   Повярвайте ми, тези размисли не са плод на доброволните ми, безропотни разсъждения за нещата от живота. Да излезеш от зоната на комфорт определено си е предизвикателство, особено когато живееш „хармонично“ в нея твърде дълго. И все пак ако останеш там твърде дълго, макар да го осъзнаваш, започваш да пропускаш дни, моменти, срещи, преживявания...Аз съм от късметлиите, за които в такива моменти, винаги се намира един разкошен човек, който да премине границите на личното ми пространство, дръзко, дори без да ме попита, да държи сърцето ми в ръцете си, да разрови огнището на душата ми така, че искрите да залетят нагоре като светулки, да ме разтърси и да ми даде, ако не друго то, поне тема за размисъл. И сега от тази перспектива започвам да мисля, че всъщност ако моите приятели и близки не ми позволяваха да премина през тяхното лично пространство, то аз никога нямаше да стана свидетел на техните толкова лични и прекрасни изживявания като очакването, първите тайнствени движения на неродените им деца, първите стъпки, първите думи...и всички онези първи неща в животите им, които ги карат да трептят. 
   Има много първи неща в живота на един човек, които си струват да бъдат споделени, без условните граници на личното пространство да ги ограбват и ограничават. Не искам да отрека и известната свобода и избор, които предлага личното пространство. Напротив. Но кое е по-ценно за един човек – да се превърне в надзирател или в пазител? И къде точно е границата, която можем да допуснем да бъде преминавана свободно, така че да не изпускаме моментите от живота, онези първите и онези последващите, които биха ни направили по-щастливи?


Няма коментари:

Публикуване на коментар