неделя, 14 април 2019 г.

За дълга


   На всеки се е случвало да изпадне в ситуация, в която се нуждае от помощ, била тя материална или емоционална. Случвало ми се е и на мен. В онези най-тъмни моменти, когато човек има най-много нужда от подкрепа, при мен се е прокрадвала мисълта „никой не ти е длъжен“. И така някак успявам да мобилизирам себе си, стремежът си да се измъкна от ситуацията по най-добрия възможен начин, без да разчитам на помощ. Въпреки това понякога получавам такава, понякога-не.
   В утрешния ден, аз ще се постарая да науча детето си, че никой не му е длъжен. Че да помогнеш е най-човешкото и нормално нещо на света, но в крайна сметка никой не ти е длъжен и трябва да разчиташ основно на себе си. Живеем в реалност, в която хората се научават да не разчитат. Всеки води собствените си битки и преживява анонимни загуби, а на победите не би могъл да се наслади особено и те някак се размиват в умореното безразличие. И все пак… Някой някъде там все пак научава детето си, че да помогнеш е най-човешкото и нормално нещо на света. Това дете, утре възрастен човек, ще направи нещо малко, по силите си, защото никой не му е длъжен, но е осъзнал силата на човешкото и общността. 
   В реалността „никой не ти е длъжен“ живеят хиляди хора, които по някаква причина, най-вероятно през личната си болка са достигнали до това, че макар да нямат кой знае какви възможности, с минимални усилия и мисъл биха могли да си помогнат сами, да помогнат на някой друг, макар и да не са длъжни. Криворазбраният дълг или липсата на усет и разбиране на значението и чувството, внасящо думата „дълг“ или пък притъпеното светоусещане и инертност, освен съжаление, предизвикват и уменията на хората, които знаят, че никой не им е длъжен и водят битки за себе си и за другите. Незначително малко усилие коства тази помощ, а означава много, дори всичко. Понякога от това незначително малко зависи значително много. Зависи живот, здраве, знание, борба за оцеляване, начин на живот за бъдеще, правото да се наречеш жив и да имаш право да оцелееш повече от предвиденото и някой да се бори за теб истински. 
   Дали е по-лесно да бъдем жестоки един към друг? Едва ли! Дали правото на живот се гарантира на лист хартия с високопарни думи? Едва ли! Бездушието е убийствено. А какво ни гарантира, че утре няма да бъдем на онова тъмно място, от което за да се измъкнем имаме нужда от мъничко внимание и подкрепа, въпреки, че никой не ни е длъжен?! Тъжното в цялата история е, че хората не вярват дори в добрите постъпки, онези безкористните, от които печелят само тези, които имат истинска нужда. Обезверени или цинични? Честно казано, надявам се първото, лесно поправимо и в крайна сметка човешко.











петък, 19 януари 2018 г.

За житейската философия на 90


   Преди няколко дни една 90-годишна жена каза следното: „Ако не мога себе си да нося, за какво съм?“ Настръхнах! Една жена, обрулена от живота си, но благодарна за всичко, което й се е случило. Жена-вдъхновение! Не мога да си представя как съумява да гледа на живота с трепета на момиче. Това са 90 години труден живот, които, погледнато отстрани изглеждат непосилни. И все пак въпреки всички несгоди, които е преживяла, на първо място тя помни хубавите моменти. За нея няма по-естествено нещо от това да се радва на живота, на малките неща, такива, на които обикновено не обръщаме внимание. Настръхнах! И след като желязото се калява с огън, то нужно ли човек да премине през житейския огън, за да достигне до подобно отношение към живота. „Ако не мога да нося себе си, за какво съм?“, житейска философия включваща всичко. Може би това е най-голямата тежест, да носиш себе си. Да събереш радостите и тревогите си, да осмислиш собствените си недостатъци, които на моменти те карат да се чувстваш лош и безполезен, да пребориш мислите си и да помислиш за другите – тези, с които споделяш товарите си. Настръхнах! Да носиш себе си ми се струва най-тежкият товар. Насъбрала съм в себе си радости, тъги, емоции… човешки слабости. Нося ги с гордост. Понякога ми натежават. Мислех, че са те. Сега разбирам, че натежавам самата аз. 
   Остава ми да се поуча „Ако не мога себе си да нося, за какво съм?“ Една на пръв поглед проста максима, човешки живот в малките радости. В крайна сметка отново най-важен се оказва детайлът…




неделя, 17 септември 2017 г.

За зъбчатите колела

   Не мога да нарека случайност, това че тръгнах на път към място, чието име не знаех и че цялото време, което прекарах там беше наниз от „случайни“ срещи и събития. Броеницата на тези случайности наниза емоции с полярни знаци, но със сигурност ще се запази в спомените ми като едни от най-ценните кехлибарени отпечатъци.
   Всичко започна с едно предложение, прието от мен на секундата и наредило събитията през цялата следваща седмица. Неслучайно казвам наредило. Вероятно ви се е случвало събития и срещи около вас да се нареждат по един дори магичен начин. Всяко нещо следва друго и като че ли дори и неволно да се опитвате да направите промяна, то тя не се случа. Зъбчатите колела се наместват по техните си магични правила, неподвластни на волята ви. Простичко казано – магия. Та това пътуване беше точно такова. И преди ви разказах за това, как да тръгнеш на път с човек, който обичаш е точно толкова определящо за пътуването ви, колкото и самото място, на което отивате. Към това магично пътуване се отправих с човека, запълнил липсващата част от мен и с друг, открил топлината в мен. Отправих се изпълнена с любов, без да се интересувам как се нарича мястото, където отиваме, къде точно се намира... 
  И така след един завой, който при други обстоятелства вероятно бихме подминали се отзовахме в махала, носеща името на баща ми, в район, начало на рода на майка ми, в дом, живеещ свой живот, пълен с любов и удивление. Не бих могла да опиша цялата красота, която те връхлита веднага след като прекрачиш през голямата дървена порта. Балдахини от паяжини, нежно докосващи дървото и веднага след тях тишина, красота и уют. Това беше едно от онези места, които посещаваш за първи път, но все едно винаги си познавал.
   И така залез, луна, огнище...топлина, нежност, откровение. Зъбчатите колела отново прещракват. Щрак! Излизаме от уюта на този дом, за да попаднем в друг. Някога бил творчески, но останал самотен сред други селски красавци. Един дом криещ толкова много истории, че крехкото му тяло просто не би могло да ги издържи и се руши под натиска на претенциите си. Прах, паяжини и тишина... Щрак! Ковашки чук, подкови, огнище и метал. Красотата на едни човешки, отрудени ръце. Ръце-създатели на мъж-разказвач. Може би последен от вида си, овладял горещия метал, създаващ красота от него, той дава своята благословия и съвет за нашето бъдеще, в което неговото умение ще е останало спомен. Щрак! Св. Илия, църква в неизвестно село. Полуразрушена, може би разграбена, изоставена в божествената си красота, крепяща се на силния орех в двора, завита в обятията на бръшляна и самотата. Тъжна картина, разкъсани книги, изоставени църковни книжа, едни молитвеник и книгата „Човекътъ и богъ“. Гневът ми направи връзката между човека и бога. Този човек, който беше унищожил, който не бе намерил ценност в нищо, който бе предпочел да разкъса и малкото божествено останало на това място. Щрак! Приказната магия на пещера. Такива съществуват само в приказките за феи и елфи. Тръпки минават по тялото. Навсякъде има живот, но той остава скрит в приглушената светлина на входа. Сигурно е, че крие тайни, но те остават за следващия път. Щрак! Реалността на това пътуване вече е осезаема. 
   Преминах през собствените си желания и стремежи, нищожество на фона на природата, която показа вълшебството на висините си, мощта на огъня, дълбините на същността си и низостта на човешкото. За себе си, аз преминах през всичко това в моя си свят, преживях го и го почувствах. Надявам се, че успях да разбера това пътуване. Може би има и още, но то ще остане за следващия път...


четвъртък, 23 февруари 2017 г.

За разделите


   Всеки човек през различните етапи от живота си преживява раздели. Такива, които разбиват цялото му същество и е необходимо време и лично усилие за да се събере отново и да започне да функционира. Разбира се не точно както преди. Може би дори по-добре. Има и такива раздели, от необходимост, от желание, от това да оцелее. 
   За една друга категория раздели ще разкажа. След толкова много време мълчание, поредната раздяла бавно, но сигурно се приближава към мен, искам или не трябва да я приема. Но тя ме накара да се замисля и да се опитам да разкажа. Защото това е раздяла с обич. Раздяла, която по същността си няма да ме отдели от човека, но предизвиква у мен желание да задържа. Особени са тези раздели. Оставят чувство на празнота, а всъщност са начало. 
   Скоро имах възможността да остана в театрална зала след представление. Не зная дали някога сте имали подобна възможност, но празната зала ме наведе към мисълта за разделите и към това да си задам въпроса: Дали не е почти същото? 
   Живеейки на сцените на собствените си животи, приемаме хората в залата, общуваме и преживяваме с тях, но все пак представлението в някои случаи приключва. И хората си отиват, поемат към домовете си, към работата си, към животите си… Вероятно си спомнят представлението, вероятно го преживяват още известно време ако е било достатъчно впечатляващо…, но залата остава празна. На сцената вече е друго, прожекторите вече застиват в съня си, седалките са покрити и може би само приглушените гласове и праха по сцената напомнят какво е било там до скоро. Понякога дървеният под простенва, дали с облекчение, дали с тъга… Вярно е, че утре там отново ще има представление, но дали то ще бъде същото, дали ще остави същата емоционална следа или тя малко по малко ще избледнява? Има и красота в тези раздели. Не бих могла да го отричам. Защото те са начало, защото могат да разкрият сладостта на новото, на неизпитаното. Може би затова и всяко представление по своему е различно. 
   Не мога да предвидя развитието на това, което предстои, но ми се иска да вярвам, че ще имам запазено място на първия ред, за да мога да усетя и треперенето, и страха, и въодушевлението, обичта и енергията, убеждението, че точно заради това си струва тази раздяла и разбира се накрая ще мога да прегърна главния герой в тази постановка, да запълня празнотата си с обич…, а утре, утре да имам отново моето си място на първия ред…



събота, 26 ноември 2016 г.

За човешката гледна точка

   Все по-рядко обръщаме внимание на човешката гледна точка. Естествено се запитах защо. Дали защото е дълбоко вкоренено чувството ни за самосъхранение, което може би в някакъв момент прераства в егоизъм или защото е по-лесно да игнорираме чуждите болки и неволи... 
   Всеки е склонен в моменти на трудности да съжали сам себе си, да се запита защо това се случва точно на него, да изпадне в състояние на безпомощност и все пак да продължава напред. Когато обаче от нас зависят други хора, тогава като че ли се оформят две гледни точки – поглед към себе си и поглед към другите. Не казвам, че човек трябва да пренебрегва себе си, напротив. Казвам, че понякога, поне във важните случаи, все пак трябва да погледнем и към другата, човешката гледна точка. Може би не случайно и се нарича човешка. Защото в крайна сметка емпатията е притежание. И ако не друго то поне когато касае съдби, мисля, че човешката гледна точка е основното, на което би трябвало да се обърне малко повече внимание. 
   Всеки ден срещаме и подминаваме хора. И ако дори за малко се замислите, може би ще си дадете сметка, че не ги виждате, не поглеждате лицата им. Склонни сме да се ядосваме и да нагрубяваме повече, отколкото да се усмихнем, да направим жест към непознат, да се извиним, да помогнем или дори да се запитаме за неговата лична човешка съдба – тази, която го е направила такъв, какъвто го виждаме. За мен истината е, че е много по-лесно да се разминаваме с хората без лица, да не обръщаме внимание, да не натоварваме себе си, заради друг, особено заради непознат. Истината за мен е, че ако се замислим за човешката гледна точка и съумеем да направим поне малко, да дадем от себе си, това, на което сме способни, то тогава ще видим по-ясно лицата на другите и може би нашето собствено. Да се пренебрегне човешката гледна точка е по-лесният избор. Да изтрием спомен за човешка болка е по-лесният избор. Да се замислим и за другата страна на медала е в някои случаи трудно, но все пак не искам да вярвам, че превръщането на хора в статистика без история е правилно. Вярно е, че има случаи, в които това е трудно. Но също толкова вярно е, че не трябва да бъдем жестоки, че понякога не бихме могли да се поставим от другата страна, но това не е причина за безразличие.
   Последните няколко дни ме накараха да обърна внимание на човешкото безразличие, това, което превръща човешката гледна точка в абстрактно понятие, нещо, което няма лично измерение. Може би от страна на самосъхранение това е механизъм за оцеляване, а може би не. Нямам обяснение на това, че днес все по-често доброто отношение изненадва, но това е друга тема. Преди време една специална жена ми каза нещо, което ме впечатли: Доколко добре познавате хората, с които разговаряте всеки ден, семейство, приятели, колеги...личните им истории. Можете ли да срещате истории всеки месец или два. Човек трябва да разказва истории. 
   Тези дни аз се сблъсках неволно с истории на хора, които не познавам и те ме върнаха към думите й. В крайна сметка както с всяко нещо промяната започва от самите нас. Ако се запитаме дали познаваме близките си хора и ги опознаем, може би тогава ще бъдем по-склонни да погледнем и към човешката гледна точка на непознатите, и ще съумеем да се отнесем поне с разбиране към тях, а защо не и да им помогнем, поне с това, на което сме способни.

петък, 11 ноември 2016 г.

За вярата

   Поколения наред сме възпитавани в различни вярвания и традиции. Няколко кратки отклонения от ежедневието ми, ме провокираха да се замисля за вярата. Убедена съм в свободата на вярата за всеки човек. За това, че да вярваш и по-точно в какво да вярваш е въпрос на лично усещане. Не мисля, че вярата е приемствена, но със сигурност вяра се възпитава. Вероятно има хора, за която тя е родствено определена и предавана и в това, като че ли има нещо магично. В днешно време, като че ли повечето хората прибягват към вярата основно, когато животът им предложи изпитание, когато мъката им е по-голяма от способността им да се изправят пред нея и да потърсят разрешение. Струва ми се вярно и това, че в точно такива моменти някои губят вярата, с която до преди това са били безпрекословно свързани с цялото си същество, а за други тя става още по-силна. Не ми се иска да навлизам в дебрите на вярването като религиозна убеденост. Тук искам да ви разкажа за вярата като мястоусещане. Едва ли има подобна дума, но тя като че ли е най-точна в случая. 
   В нашите традиции, а навярно и в други, мястото на вярата са църквите или производните им места, според другите традициите. За мен вярата е в човека, а мястото й е точно там, където всеки сам за себе си усеща желанието да я приюти. За няколко такива места, събрали в себе си и традицията и моето усещане искам да разкажа. Последните месеци посетих няколко такива места, скрили в себе си уют. Такъв, който предразполага да откриеш сърцето си. Места, в които вярата на хората се е пропила в стените, в подовете, в цялата обстановка... 
   Не мога да не започна с Клисурския манастир, онзи от бягството, сгушен там, в планината, който беше тишина. Такава, в която да чуеш звука на собствените си човешки тревоги и радости. Такава, в която миризмата на старо дърво, тамян, влага и свещи дават привкуса на традицията и истинността. Тишина, в която ако не друго, да намериш спокойствие и да укротиш мислите си. 
 След тишината ще ви пренеса в града -  Катедрален храм “Свети Великомъченик Димитър” в Стара Загора. Място сантимент, място, което ме посрещна не с градските си ласки, а със стенанието на пода. Дървен под, събрал в себе си може би страданията на вярващите, може би и греховете им, или поел болката им напомня за нея с всяка крачка. 
   Тъжно красива картина се открива в първия поглед към църквата „Свети Иван Рилски“. Потърсих името й. Вероятно са малко тези, които биха я разпознали с това име. Потопената църква, измиваща самотата си във водите на язовир Жребчево, загубила вярващите от изчезналото село, но запазила патрона си, очарованието си и отвъд времето скелета си, събиращ в себе си отблясъците на язовира и туптящото като сърце слънце. 
   И от тук отново се връщам към планината, скътала в себе си Черепишкия манастир. Желанието ме върна отново там. Може би за да го видя друг – изпъстрен, оцветен от есента. Място, събрало в себе си история, спокойствие и думи – думите на Вазов. И ако костницата ме накара да настръхна, то постланите с листа пътеки, реката и клепалото ми създадоха усещането за уют, за чаша чай, за стара книга. 
   Описах магичността на тези места твърде кратко. Много още са местата, създаващи такива усещания в мен. Не бих могла да ги събера в един разказ, но тези места и книгата, която попадна след време в ръцете ми, не можеха да останат пренебрегнати. Не знам дали бих посегнала към книга със заглавие „Имай вяра“, но я приех с обич и с предизвикателството да разкажа поне за тези места. Места, които събират чистата човешка вяра. А аз, аз продължавам да вярвам в човешкото добро, в традициите, във вярата като такава, без ограничения, в това, че тя няма нужда от място, за да бъде истинска, но места като тези са пазители и за тях трябва да се разказва.


четвъртък, 4 август 2016 г.

За големия град

   Живеем в кошер. Пълен, цветен, различен, изненадващ с различността си. Защото този кошер се променя, не отговаря на представата за запазане на индивидуалността, но все пак всеки в този кошер е вселена - индивидуална, имаща какво да каже и да покаже, да даде от себе си или пък да скрие, просто защото не е склонна да споделя. 
   Да останеш сам в този кошер е почти невъзможно. Защото в момента, в който тръгнеш по улиците на кошера-град вече не си сам. Това е големият град. И така е през цялата година, но през лятото е особено. Казват, че градът се изпразва. Все още не вярвам в това. Напротив, целият град е експлозия от цветове, които съзнанието трудно възприема, но очите се пълнят и не могат да се откъснат. Живея тук от години и все пак намирам в този град ново, непознато досега очарование. Не винаги, разбира се, но той си е все такъв, променящ се. Може би и аз се променям и не винаги имам очи за него, но тази вечер той отново ми напомни за себе си. 
   Казват, че да се усмихнеш на непознат е понякога единственото хубаво нещо, което може да му се е случило в този ден. А когато срещнеш хора, за които това е ежедневие, няма как да не се запиташ - наистина ли струва толкова много, наистина ли цената на усмивката ни е толкова висока, че я пазим толкова ревностно. Тези хора са превърнали усмивките си в работа и в тях виждаш труда им, усилията им, и най-вече удоволствието, което изпитват от това. А цената, която ти плащаш всъщност не е никак висока - да се усмихнеш в отговор. Изпаднал в това комуникативно блаженство, някак естествено вдигаш поглед. А старите сгради наоколо охлаждат снагите си след горещия ден, слушайки приглушените разговори в малкото вътрешно дворче и отговарят на контрастите на модерния град. Балконче, толкова неестествено малко, че изумява с архитектурното решение, но имащо претенцията да побере в себе си две пластмасови касетки и интимността на бельо, което белее на фона на задаващия се сумрак като знаме от едно уж отминало време, все още живеещо в подобните вътрешни дворове, а и не само. Големи прозорци с нелюбезно надничащи очи в очакване на вечерната тишина, придърпване на тежките завеси по високите тавани на домове, в които ти се иска да надничаш, все едно крият ракли, пълни с прашни тайни. И... разговорът увлича, привлича вниманието ти отново и тези гледки остават щампи в съвременния ум, желаещ да надникне в миналото, но не искащ да се откъсва от настоящето на кошера. А да се откъснеш от кошера не е никак лошо. Просто това не би могло да се случи напълно в големия град. Защото той има претенции, ритъм, мащаби и неизбежно те завърта в своя кръговъртеж, където ако не успееш да му отговориш адекватно се превръщаш в светулка в буркан-светиш, но не си свободен и рано или късно умираш. 
   Да тръгнеш по улиците увлича. Увлича те тълпата, цветовете, шумът, емоциите, на които ставаш свидетел. Всичките ти сетива се изострят. Няма нищо виртуално в това. Напълно реално подминаваш добре изглеждащи каталожни млади хора, непретенциозни по-възрастни и излъскани до прелест възрастни. Забързани, небързащи, палитра... И всички носят историите си. Някои хванали под ръка имитациите на душите си, претендиращи за статут, други заключили ги, на възможно най-скритото място, така че никой да не може да им посегне насила, а трети гордо носещи ги, просто защото са част от тях, с която по някакви прозаични причини са горди. И точно когато решиш, че си видял всичко, те блъсва картина, достойна за черно-бял, ням филм. Някогашна красавица, вече на възраст, почти абсурдна на  фона на всичко наоколо, загърнала се от прохладата на лятната вечер с цикламен пуловер, до нея младо момиче с голи рамене и крака, двете свързани от две саксии с цветя. Момичето вглъбено в обяснението на бабата, умело изваждаща цветето от саксията, все едно изражда бебе, загърбили света около себе си. Парадокс. Пълен ансамбъл от нюанси. Разкош. Недосегаем. Предназначен само за сетивата, които може би само големият град би могъл да поднесе на сребърния поднос на настъпващата вечер. 
   Понякога съжалявам, че нямам смелостта да разбера истинските истории на такива хора, но кой знае, може би някой ден, ако остана, ще събера смелост да попитам. За сега оставям удоволствието на собствените си сетива и на онези на хората, способни да се впечатлят на архитектурно безумния балкон, старите надписи по сградите, умеещите да видят изяществото на големия град, събрано над височината на ежедневния поглед...